В европейската съкровищница на изобразителното изкуство българската икона има своето заслужено място. България е първата от славянските държави, усвоила и участвала в распространението и утвърждаването на иконописта през Средновековието. След налагането на християнската религия в България през IX – X век българските столици Плиска и Преслав се оформят като важни художествени цнтрове. Така създадената иконописна традиция продължава своето развитие по време на византийското владичество в българските земи и достига един от своите върхове по време на Второто българско царство. Османското владичество на Балканския полуостров задържа някои процеси в развитието на културата и изкуството. Векове наред под въздействието на цариградската патриаршия се съхраняват наложените от Византия основни иконографски схеми. След угасването на големите творчески центрове Константинопол, Търново, Солун традициите и новите търсения в иконописта се подемат от периферията. Историческите обстоятелства обуславят все по-голямата свобода и независимост на българските зографи от някои канонични правила и религиозни догми. Постепенно във възрожденските икони от края на XVIII и началото на XIX век традиционният аскетизъм отстъпва на заден план. Художниците се стремят към оживяване и облагородяване на изображенията. Лицата на светците стават по-пластични и по-обемни. Активна роля започва да играе пейзажът като фон на иконата. Колоритът става подчертано ярък и оптимистичен. Започва да се усеща влияние на европейското декоративно изкуство, което личи при изобразяването на тежки корони върху главите на светците, позлатени барокови тронове, богато орнаментирани пищни доспехи на светците – войни, монументална архитектура с куполи, фонтани с широки чаши и др. Ярките багри на иконите влизат в хармония с прекрасната българска природа, с декоративната звучност на пъстрите губери и черги. Иконата влиза в българската къща и оживява жизненото пространство на българина. В епохата на закъснялото българско Възраждане икономическият подем на българското общество неминуемо се отразява на иконописното творчество, което е във възход. В национален мащаб се оформят значителни художествени центрове като Трявна, Банско, Самоков и др. В тях творят знаменити зографи като Захария Цанюв и Димитър Кънчов, тревненските майстори Кънчо Иванов и сина му Иванчо Кънчов, Койчо Досюв, Досю Коюв, Йоаникии папа Витанов, Йонко поп Димитров и др.
