За всекиго по нещо в Истанбул

По принцип у нас всеки има някакво мнение за Турция. Тези мнения най-често клонят или към пълното с предразсъдъци „Да не съм луд да ходя там?!”, или към възхитеното „Уау! Там е страхотно! Храна на корем, усмихнати хора, евтини джунджурийки!”

Обикновено само хора, които не са били в Турция, се придържат към първото мнение.

Та да започнем най-после с темата Истанбул, където посрещнах Новата 2010 година. И тъй като според мен един град не може да бъде разглеждан извън историческото си було, ще се спра на историята на Истанбул съвсем накратко. През 667 г. пр. н. е. гръцки завоевател-пътешественик основава на това място селище. Според легендата това става благодарение на сън, в който боговете отговарят на молитвите му и му посочват прекрасно място, на което досега не е живял никой. В последствие този град-полис става един от 40-те най-важни свои побратими в древногръцкия свят. През 64 г. пр. н. е. става част от Римската империя. Император Константин Велики (324-337г.) мести столицата й тук и преименува града на себе си – Константинопол. Както всички знаем, скоро след това Византия става наследник на Източната Римска империя, а Западната е разграбена и унищожена от варварски племена.

Множество народи се опитват да превземат града (включително и Симеон Велики на два пъти), но това никак не е лесно. Местоположението му е уникално от стратегическа гледна точка – лесно за защита и удобно за търговия. Най-древната част на града представлява издължен полуостров, защитаван от юг от Мраморно море, контролиращ Босфора на изток (с редица забележително здрави крепостни стени по бреговата линия) и използващ Златния рог на север като сигурен пристан за стотици кораби, готови във всеки момент да влязат в бой. Във „входа” към Златния рог е била опъната верига, не позволяваща на вражеските кораби да навлязат в него. От запад градът е бил защитен от крепостната стена на Теодосий – 6.5 км дълга тройна стена, простираща се от Мраморно море на юг до Златния рог на север. Строена между 412 и 422 г. по поръчка на император Теодосий, стената имала 192 отбранителни кули и 11 здрави порти.

Стената е непробиваема до 1202 г., когато участниците в IV-тия Кръстоносен поход не достигат до Светите земи, а само до Константинопол, който превземат и плячкосват. Ново провъзгласената Латинска империя просъществува само до 1261 г., когато византийците си възвръщат контрола над града.

Османците започват настъплението си към Европа в началото на XIV в. Всички знаем, че превземат последния български град през 1396 г., но обсаденият самотен Константинопол се държи до 1453 г. Истанбул е столица на Османската империя го 1923 г., когато Мустафа Кемал, наричан още Ататюрк, Баща на Турската нация, създава Турската република.

Истанбул е мегаполис в пълния смисъл на думата. В подкрепа на това нека спомена малко цифри. Дълъг е около 165 км и е широк около 70 км. Не съм объркала мерната единица, наистина говорим за километри. Населението му официално е малко над 11 милиона души към 2009 г., но най-вероятно там живеят не по-малко от 17 милиона души. Без да броим, разбира се, туристите, които във всеки един момент за стотици хиляди, а в някои специални случаи и милиони души.

Условно историческата част на града може да бъде разделена на три. С най-древна история са кварталите между Мраморно море и Златния рог, където се е намирал и древния Византийски дворец, а в момента са разположени изящни джамии, музеят Света София, дворецът Топкапъ и множество други забележителности. В последствие, но още по византийско време, е заселен и Европейският бряг на север от Златния рог. Там са живеели предимно евреи, преселници от Генуа и други чужденци. Най-скоро населен е Азиатският бряг, който първоначално е приютявал елегантните вили на везирите и турските благородници.

Какво още може да се каже за Истанбул ли? Ами например това, че уличните котки са навсякъде, всякакъв вид, големини, окраски, физиономии. Позволен им е свободен достъп навсякъде – джамии, гробници, магазини. Над всяка по-висока сграда (а извън града и на самотни пилони насред полето) неизменният вятър развява турското знаме. А лалето е един от символите на държавата. Даже турците твърдят, че холандски посланици толкова са харесали крехкото цвете, че при едно от посещенията си в града го откраднали и са си го присвоили. Не зная има ли истина в това твърдение, но факт е, че напролет паркове и градини греят с нежните цветове на лалетата и създават внушение за красота и невинност.

Друга характеристика на града е чистотата. По-точно чистотата сутрин, защото привечер хартийките и опаковките са навсякъде. Но през нощта всичко се изчиства перфектно, улиците се измиват и излъскват. Всъщност за четири дена безспирно обикаляне не успях да напраша обувките си.

В Истанбул беше безопасно. Дори за две млади жени, които се разхождаха по смрачаване из тесните улички с вече затварящи магазинчета. Доколкото може да е безопасно в който и да е мегаполис, гъмжащ от джебчии и улични шмекери (като например Рим, Лондон, Париш). Надвикванията, вечните въпроси „Откъде сте?” и опитите да познаят, поканите и подсвиркванията са нещо, което в началото леко дразни, но в последствие намираш своя начин да го парираш. Или ако ти е приятно, влизаш в тона им и се забавляваш. Номерът е всичко да се прави с усмивка, търпение, уважение и необходимата твърдост.

И друга типична тяхна черта – самочувствието. Принципно го одобрявам, когато, разбира се, е с покритие. Но турците си своят всичко, някога създавано на територията на страната им и в частност града, което според мен не е редно. „Красивият ни град беше ограбен от латинците.” – колко пъти чухме това изречение! Като се има предвид, че дотогава Османците не са и помирисвали Европа, коментари от този вид не ми се струват уместни. „Еди-кои-си ограбиха статуите ни, а пък другите плячкосаха града и отнесоха златото и скъпоценностите”. Скъпоценности от Византийско време, не от Османско! Християнски символи, дори древноримски такива. Мястото им е по-скоро в известни Европейски музеи, отколкото в турски такива. Може и да не съм права, но така го чувствам.

Несъмнено 2010 г. се очертава обещаваща за града. Все пак Истанбул е обявен за световна културна столица, което означава много пари въпреки икономическата криза. Че градът ще успее да се възползва от тях, вече си личи. Редица исторически паметници са затворени за реставрация, която трябва да приключи в първите месеци на годината. Усилено се работи по изграждането на нови метролинии и подобряване транспортните връзки на града. Хотелите са реновирани и поддържат висок стандарт на обслужване. А местните хора, е, те отдавна са свикнали с тълпите туристи, знаят как да ги ухажват и дори премятат с усмивка.

Истанбул е дестинация, която без колебание препоръчвам на всички. Едно отворено към света съзнание, въоръжено е необходимата доза предпазливост и предварителна настройка, без съмнение ще преживее незабравими приключения. У нас е много модерно да се говори за „културен шок”, но по вътрешна същност и манталитет турците са много близки до нас, както и ние до тях. Което е нормално, като се има предвид, че по един или друг начин сме били принудени да съжителстваме заедно в продължение на векове. От историческа и културна гледна точка посещението на Истанбул е задължително за всеки уважаващ себе си гражданин на света. А като се има предвид, че градът ни е буквално „под носа”, предубедености от сорта „Да не съм луд да ходя в Турция?!” наистина не звучат сериозно.

Тъй като импровизираното ми съчинение стана прекалено дълго, по-подробно за забележителностите в Истанбул може да прочетете във втората част, която мисля да подготвя. Тук да споменем нещичко съвсем накратко.

По мое скромно мнение програма „задължителен минимум” за Истанбул трябва да включва: панорамна автобусна обиколка с местен екскурзовод, включваща преминаване на азиатския бряг и кафе-пауза (примерно на хълма до резиденцията на семейство Коч, откъдето се открива прекрасна панорама към Европейската част, Златния рог и Босфора); дворците Топкапъ и Долмабахче; музея Света София; Синята джамия; българската черква Свети Стефан; разходка с корабче по Босфора; посещение на рибен ресторант (дори и да не се присъедините към вечерята, организирана от екскурзовода ви, задължително се разходете из квартала Кумпкапъ, за предпочитане вечер, за да се насладите на греещите ресторантчета); посещение на типично Ориенталско заведение с програма (например ГАР Музик Хол); посещение на Големия пазар (Капалъ Чарши), Египетския пазар и околните улички; разходка по бреговете на Златния рог и мостовете му Галата и Ататюрк; разходка по улица Ищиклал и площад Таксим; задължително изкачване на терасата на кулата Галата; обезателно ползване на градски транспорт, най-добре трамвай, но не и в пиков час; и, разбира се, опитването на каквито турски вкусотии ви се иска. За Принцовите острови не мога да коментирам, защото нямах възможност да ги посетя. Но който е бил на тях, казва, че си заслужава. За тях обаче ще е нужно да отделите цял един ден.

За по-пъргавите и мотивирани бих могла да добавя още: разглеждане на джамия, например Сюлеймание или друга голяма; посещение на типична турска баня, за предпочитане с „пълна процедура”, но може и само от любопитство да се посетят магазините за килими, сега заемащи Баните на Рокселана; разглеждане на двете големи водохранилища Базилика Цистерна и Цистерната с 1001 колони; разглеждане отблизо на Аквадукта; разходка с корабче по Босфора с включен обяд на азиатския бряг; а също така и посещение на Рибната борса, дори и само за да се вмиришете леко на риба. За най-ентусиазираните мога да добавя и пушене на наргиле, което, както ме увериха, било интересно преживяване.

Градът предлага приключения за всеки според вкуса му. Сигурна съм, че каквото и да изберете, няма да останете разочаровани.